конна езда
конна база

- Нещо повече... за конете - Конна езда в конна база, с. Любен Каравелово, Варна -


Исторически бележки
конен спорт
конеКонят не е бил познат на древните египтяни. Той се появява при тях след воюването им с дошлите от Азия хикси. След владелчеството на хиксите египтяните въвеждат в своята войска конница и бойни колесници. По това време египетските фараони и знатните египтяни започнали да се занимават с езда, като използвали коня не само за война, но и за посещение на празненства и лов.
Асиро-вавилонската войска се е състояла от конница и бойни колесници, а по изобразените по паметници ездачи съдим, че освен за война, конят е бил използван и в мирния живот.
Данните за персийския народ са по-богати. Гръцките историци Херодот и Ксенофонт говорят, че персийците учели децата си да стрелят с лък, да яздят и да говорят истината. Персийската войска се е състояла предимно от конница, която се е попълвала само от богатите и знатни персийци. По това време по главните пътища в Персия пощата се е разнасяла от конни куриери. Ксенофонт споменава, че най-добър ездач за онова време се смятал самият персийски цар Кир.
Според Мегастен военната каста на древна Индия се е занимавала с езда, като наред с мъжете за удоволствие са яздили и жените от знатните касти.
За възсядане на коня не се споменава в историческите паметници на древен Китай, а у евреите конят се явява едва по времето на цар Соломон, където го използвали във впряг за домашна работа. У арабите конят дошъл също по-късно, но почитта към него го прави неразделен член на арабското семейство.
В страните от Стария Изток конят отначало бил опитомен за впряг, използван за работа и паралелно с това започнало неговото използване за езда. Характерно е, че ездата в тези страни се явява, първо като средство за военна школовка на царете и знатните съсловия и, второ, като средство за развлечения. Практикуването й от бедните и безимотните е било невъзможно и недопустимо.
През средата на V в. пр. н.е за младите богати атиняни ездата е била едно от любимите физически упражнения. Ездовото обучение започвало от 15 до 20-годишна възраст. Първи сведения за състезания на конни колесници срещаме в 23-та песен на Омировата Илиада. Тези състезания се провеждали на открито поле. Тези места по-късно били наречени хиподроми. Най-интересни описания за състезания с колесници освен от Омир са оставени от Софокъл и Ксенофонт. В техните описания вече се говори за качеството на конете и сръчността на състезателя. Култът към коня, особено състезателния, е бил много висок. Най-хубавите коне били притежание само на знатните богати съсловия, които участвали и в състезанията. Преподавателят по езда се наричал хипарх. Тези специалисти обучавали състезателите и конете и постепенно ездата и конните състезания се развили в изкуство. Гърците познавали само два вида конни състезания – надбягване с колесници и надбягване с коне. Надбягването с колесници е било въведено за първи път в XXV олимпиада (680 г. пр. н. е.). Ездата пък е била въведена в XXXIII олимпиада. По това време седлата още не са били познати и конете бил яздени по гол гръб. В конните състезания освен мъже участвали и жени.
Римската войска се състояла от конници и пехота. В конницата служели най-богатите. Към края на II в. сл. н. е., през времето на Августа, с установяването на империята конниците станали най-близките на императора. Тази близост на конниците към императора дава тласък в развитието на конния спорт.
Честите войни разлагат римската империя. В периода на този упадък нахлуването на християнството осъжда старите богове, в чест, на които се провеждали игрите и осъжда надпрепускането с колесници, които взимат много жертви. Започва упадък на конния спорт.
Към 5 в. сл. н. е. се появила ковката на конете и бива изнамерен ленчикът на седлото, към който прикрепили стремена. През средните векове развитието на ездата се продължава от рицарите, като тя е била първата от седемте рицарски сръчности. Посвещаването в рицарство завършвало с думите: „... Ето ти благороден кон, който да ти бъде помощник в твоите славни подвизи”.
Конницата измества изцяло пехотата. Публичните състезания на рицарите се състояли в турнири и карусели. До участие в турнири се допускали само рицари, които притежавали хубави коне и амуниция и били от благороден произход. В този разцвет на ездата започнали да яздят и жените на феодалите, като ходели на лов и разходки.
В XVI век в Италия се възражда ездовото изкуство. Открива се първа ездова школа в Неапол, като по-късно такива школи се откриват във Франция, Англия, Германия и други страни. От това време заслужават внимание имената на много ездови учители: Фиаши, Гризон, Пинятели, Плювинел, Нюкестъл и др. По това време обездката на коня е била все още груба и насилническа. За родоначалник на ездовото изкуство, такова каквото е почти и днес, би трябвало да се счита дьо ла Герниер, който в съчинението си „Ездова библия” прокарва почти всички ездови принципи, застъпени и днес.
През XIX и XX век ездовото изкуство достига своя разцвет. Методът на обучение е вече изработването на еластичен и здрав седеж, след което започва обучението по управлението на коня.

Развитието на конния спорт в България
конна ездаБългарите били войнствен народ, който се предвижвал възседнал върху ниски и издръжливи коне. Древният писател Емиан Марцели пише: „Българите са неспособни да се бият пеша, но затова пък са приковани към своите малки, неуморими, бързи като светкавица коне. На тях те прекарват живота си, ту обкрачили коня, ту седнали настрани като жени. Така на конете си те купували, продавали, яли, пили, държали своите речи през време на събрания и даже спели, полегнали на шият на конете си.”
Конската опашка била смятана за седалище на орендата (свръхестествена сила) и като такава е могла да им носи победа, заради което е била бойно знаме на прабългарите. Арабският писател Псевдо Масудо разказва, че у дунавските българи конете, с които си служели на война пасели винаги на свобода в полетата и никой не бивало да ги язди в мирно време. Ако някой си позволявал това, бивал наказван със смърт.
Доколко е било съвършено ездовото майсторство на българите можем да заключим от това, че те още при нахлуването си на Балканския полуостров неколкократно са преплували Дунава, хванати за опашките на конете си.
Манасиевата хроника от Константин Манасий (XII) век потвърждава, че животът на българите е неразривно свързан с коня.
Почитта на българите към коня е станала знаменателна. Наред с историческите документи, обръщайки поглед и към българския народен епос, който представлява част от конкретната българска действителност, срещаме предадена любовта на българина към коня, отношението му към него, състезанията, които те печелили, и челното място на коня между домашните животни.

Описание на конското тяло
конВъншно описание. Тялото на коня при изучаване се разделя на предница, труп и задница. Това разделяне на конското тяло при описанието му е удобно и от ездова страна, защото ездачът с главните помощи за управление на коня обикновено въздейства поотделно върху тези части.
конна база варна
От 1 – 30 – части на предницата:
– 1 очи – 2 уши – 3 чело – 4 нос – 5 ноздри - 6 носов гръб - 7 челна китка (челка) – 8 слепи очи – 9 устни (бърни) – 10 брада – 11 брадна ямичка – 12 ганаши – 13 страни (бузи) – 14 съединителни устни ъгли – 15 тил – 16 горен ръб на шията с грива – 17 задтилък – 18 долен ръб – 19 холка (рел) – 20 гърди – 21 плешка – 22 раменни стави – 23 подрамо – 24 преден лакът – 25 предно коляно – 26 предна свирка – 27 китка – 28 бабка с четка – 29 венец – 30 копито
От 31 до 35 – части на трупа:
– 31 гръб – 32 поясница – 33 ребрена област – 34 коремна област – 35 хълбоци
От 36 до 44 – части на задницата:
– 36 круп – 37 бедра – 38 бут – 39 заден лакът (задни коленни стави) – 40 скакателни стави – 41 Ахилесова жила – 42 задна свирка – 43 полов орган – 44 опашка

Конструкция на коня
почасова ездаКонструкцията на тялото на коня е нагодена така, че му дава възможност за продължително и бързо движение. Движението е мощно средство за самосъхранение. Тялото му, опряно на здрави крака, е способно да носи и тегли при сравнително голяма скорост.
Конят има силно зрение и добре развит слух. Той не може да диша през устата, а диша само през носа.
Организмът на коня е сравнително чувствителен, поради което е изложен на много заболявания, от които някои с лоши последици.
Тялото на коня е покрито с косми. Косъмът го предпазва от атмосферни влияния и от разни насекоми.
Конят живее средно от 25 до 30 години, но е годен за работа (изискваща големи усилия) между 5 и 15 годишна възраст. Към 10-та си година той се намира в разцвета на силите си. Той живее толкова по-дълго и толкова по–продължително време остава годен за работа, колкото по-голямо внимание и по-добри условия се създават за неговото съществуване.
Обноски на коня. Вродената впечатлителност у конете задължава ездача да бъде щедър на ласки към тях. Внимателните обноски са най-доброто и силно средство за развиване навици и положителни качества у коня. Когато с ласки се спечели доверието му, тогава той с охота отдава всичките си полени сили на разположение на човека. Грубото и лошото отношение към коня го прави злонравен, похабява нервите и силите му. Доверието на коня се спечелва с награди – поглаждане, даване захар и др. При несъмнена проява на зла воля конят се наказва със строг глас (той разбира тона на гласа, не думите) или чрез удар с пръчка по плешките и крупа. Наказанията при коня не са желателни. Незаслужената жестокост го озлобява.

Особености в характера на коня
конен спорт
спортна ездаа) Конят е свободолюбиво животно със силно развито стадно чувство. Много от физиологическите качества на коня са наследени от неговите прародители, които са водили степен живот във вечна борба за прехрана и за запазване на живота си.
Бързите му движения и жив темперамент го правят игрив. Желанието му да се впусне в галоп, да подскочи, да хвърли със задните си крака е жизнена нужда. Ето защо конят, особено младият, не бива да се оставя без достатъчно движение – да събира „конюшна енергия”.
Опитният ездач остава да се изразходва излишната енергия в спокойна езда в началото на часа, целенасочена във форма на „разгрявка”, без да иска от коня каквото и да е упражнение, което може да доведе пълния с енергия кон до съпротива.
б) Инстинкти, навици, памет, разсъдък, впечатлителност и насилие. Всяко живо същество действува по инстинкт, по навик и по пътя на разсъдъка.
Онези действия, които са продиктувани от подсъзнанието, се наричат инстинктивни. Те са много по-сложни действия от рефлексите. Инстинктивните прояви у коня са онаследни и обслужват неговото съществуване като животно в природата. Инстинктите у коня характеризират неговата природа.
Обстановката, в която живее конят, и ежедневната работа, която върши по пътя на изработване на условни рефлекси, формират у него навици, които много приличат на инстинктите и затова именно се наричат „втора природа”.
Силната памет на коня безспорно много помага за формиране на неговите навици.
Липсата на разсъдък у коня затруднява извънредно много създаването на неговите навици.
Отношението на младия кон към онова, което се случва с него и около него, е в зависимост от това, дали то му доставя удоволствие или страдание.
Колкото по-силно и по-ясно са подчертани приятното и страданието във връзка с извършената от коня дейност, токова по-силно се запечатва в неговата памет какво трябва и какво не трябва да прави.
По този начин път на въздействие ние сполучваме да накараме коня да върши даже работи, които в началото не са му приятни, които понякога са свързани и със известни страдания. Отначало конят върши това пред страха от наказание, а по-късно „по-навик”.
Ездачът не трябва да злоупотребява с наказанията, за да заангажирва паметта на коня, а чрез постепенност в работата да направи и най-трудните упражнения приятни за него и по този начин да го предразположи към подчинение.
Ако ездачът помни, че у коня преобладава силна памет, че той е впечатлитено животно и веднъж уплашен, мъчно се успокоява, че обича ласките и свободата на движенията си, той може да спечели коня първо духовно, а след това да подготви и физиката му, за да изпълнява исканите движения с усета, че върши това не по принуда, а като последица на взаимно разбирателство (между кон и ездач).

Конюшня
конен туризъмЖилището на конете се нарича конюшня. Тя ги запазва от атмосферни влияния и им осигурява през свободното време пълна почивка за бързо възстановяване на силите. Конюшнята по пространство трябва да съответства на броя на конете. Прозорците се правят на височината над главите на конете, така че светлината да не пада върху главите им, за предпазване на очите. Вратите трябва да са широки, двукрили и да се отварят навън.
Отделните стаички за конете се наричат боксове. Те осигуряват най-добри условия за почивка на коня.
Подхождането към всеки кон в конюшнята става винаги с предупреждение, като ездачът застава зад коня, обажда се с глас на име и след това решително влиза от лявата му страна, като отива право към главата. След като го поглади към шията, ездачът може спокойно да го поглади по гърба и крупа и започне почистването или седловката. Ако се наложи коня да бъде вдигнат, това трябва да стане с кротък глас, като му се даде възможност бавно да стане. Извеждането на коня от стоилото става чрез бавното му изтикване назад, а не с груби обръщания, които често довеждат до навяхване на ставите, разтягане на сухожилията, застъпване и пр.
При хубаво и при немного студено време конете обезателно да бъдат навън от конюшнята, вързани на коновръз.

Храна и хранене. Водопой
конен клубХраната, която даваме на коня, се нарича фураж. Здравето на коня и силата му зависят от количеството и качеството на дадения фураж.
Фуражът бива зърнен и тревен. Към зърнения фураж спадат: овес, ечемик, царевица, ръж и зърната на бобовите растения. Най-добрата храна за коня е овесът. Ечемикът е също хранителен, но е с мъчно смилаема обвивка, поради което се дава смлян под форма на ярма (едро раздробени зърна). Под форма на ярма даваме на конете царевицата, слънчогледа и др.
Към зърнения фураж на коня се прибавя ежедневно и 30 г. сол, разтворена в храната му.
Към тревния фураж спадат всички видове сено и слами. Най-хубаво е сеното от естествените балкански ливади, защото съдържа най-ароматични тревни смески. След сеното за предпочитане са люцерната и детелината. Зелената люцерна и детелината обаче трябва да се дават в малки количества, понеже могат да причинят подуване и колики. Когато люцерната и детелината са росни, трябва обезателно да се залагат смесени със сухо сено или слама.
Конят се храни едновременно със зърнен и тревен фураж, които се дават приблизително по равни количества. При усилена работа се дава повече овес. Количеството фураж, необходим за поддържане силите на коня, се нарича фуражна дажба. Количеството на тази дажба е в зависимост от хранителността на фуража, от височината, теглото и усилията, изразходвани при ежедневната работа на коня. Конят се пои до насита с чиста, без дъх вода, не по-студена от 8 градуса С и не по-топла от 18 градуса С. Най-добрата за поене на конете е чешмяната, изворната, речната и езерната. За едно денонощие за коня е необходима 25-40 кг вода. Ако водата е много студена, а водопоят се налага, ездачите трябва предварително да поставят във водата слама или храсти, за да може конят да прецежда водата през тях. След езда конят не трябва да се пои по-рано от половин до един час, а при походни движения, поенето с вода се разрешава само ако след това предстои продължаване на ездата поне още 2-4 км. Ако конете са много изпотени, водопоят се забранява. Две-три глътки вода след работа само освежават животното.
Конят се пои три пъти на ден, а при студени дни – два пъти. Водопоят се прави половин час след като му е дадено сено, за да не поеме водата на празен стомах. Най-малко половин час след водопоя се дава и зърнения фураж. Трябва да се запомни, че водопоят се извършва винаги преди зърнената дажба, защото в обратен случай водата разрежда част от стомашния сок, измива и увлича със себе си цели зърна, без да бъдат смляни, а част от несмляната храна ферментира и конят заболява.

Хигиена и почистване на коня (тоалет)
езда в полето
ездаПочистването на коня е толкова важно, колкото и храненето му. Конят диша не само чрез белите си дробове, но и чрез порите на кожата. Щом порите на кожата се запушат с прах, пърхот, гюрбе и др., дишането чрез кожата се затруднява. Освен това чрез порите отделя потта и др. Вредни за организма на коня вещества.
Редовното почистване на кожата има извънредно голямо значение за здравето и работоспособността на коня.
Приборите за почистване на коня се наричат тоалетни принадлежности. Те са: четка, чесало, копитно ножче (дървено), вълнен и памучен парцал (суконка), дървен гребен, дървена кофа за вода, гума, слама и сапун.
Конят се почиства сутрин преди хранене, към обед – след завръщане от работа и следобед – преди вечерния водопой.
Почистването започва винаги с разтриване със слама, след което се чисти с четка по направление на косъма. На всеки два замаха първият е срещу косъма, а вторият по косъма. След като конят се почисти добре по този начин, с леко навлажнен и изцеден вълнен парцал се дообира прахът. Накрая се заглажда косъмът с добре почистена четка.
Копитата се почистват с дървеното копитно ножче. Почиства се калта от стрелките на копитото, които много при замърсяване загниват.
Гривата и опашката се сресват с дървения гребен, като се внимава да не се проскубват. Веднъж в седмицата те се измиват с вода и сапун.

Конска амуниция и правила за седловка
езда в конна базаСедло. Според назначението си различаваме строеви, английски (леки), жокейски и волтижировъчни седла. Всичките (с изключение на волтижировъчното) се различават по големина, а направата му е една и съща.
Седлото се състои от следните части: 1) ленчик, 2) живец, 3) кожена покривка, 4) две възглавници под полиците, 5) две кожени крила, 6) две кожени основи заедно с подстегите, 7) два носача на стременниците.
Към седлото има следните принадлежности:
Опас – служи да прикрепя седлото към гърба на коня. Състои се от ленени или памучни върви, наредени наред и съединени с уплитане на 2-3 места, образуващи широчина 11-12 см. Накрая има две преждила, съединени посредством уплитане.
Стременници – направени са от специален бланк, широки по 3 см. На единия край имат пришити по едно желязно двойно преждело, а към другия край са пробити ред дупки, отстоящи по на 4 см една от друга.
Стремена – направени са от желязо или месинг. Стремето се състои от набраздено основание и дъга. Средата на основанието на някои стремена е изрязана и се образува една продълговата празнина. На най-горната част на дъгата, която е приплесната, има направена дупка, през която се прокарва стременникът.
Потник – дълъг според седлото, направен от вълнен пласт. Служи да не се набива конят и да поема потта му.
Нагръдник – служи да държи седлото и не му позволява да се измества назад, когато конят се движи по разнообразна местност.
Юздечка – състои се от оглавие, трензелка (удило) и поводи.
Оглавие – състои се от надтилен, надчелен, презносен, подбраден, подганашен и страничен ремък.
Трензелка (удилото) – представлява две железни дъгообразни колена, вътрешните краища на които свършват със закръглени гривообразни споени дупки, вкарани подвижно една в друга. Външните им краища завършват с удебеления, снабдени с дупки, през които са прокарани две споени гривни. На същите гривни се закачат оглавието и поводите. Трензелката по дължина е според широчината, а по дебелина – според чувствителността на устата на коня.
Поводи – кожен ремък, закачен за халките на трензелката и служещ за държане от ездача и управление на коня.
Мундщук – той се състои от юздечен оглавник, мунщучен оглавник, мундущни и трензелни поводи, мундщучно и трензелно удило и цепочка (верижка).
Мунщучно удило – състои се от кобилица и два лоста, които са неподвижно съединени с кобилицата. Средната част на кобилицата е направена във форма на дъга, лежаща в една плоскост с лостовете на мундщука.

Оседлаване и заюздаване на коня
почасова ездаЗа оседлаването на коня ездачът взема в лявата си ръка седлото с вдигнати стремена и преметнат опас и опирайки го с дясната ръка на левия крак, почиства потника от прах и сламки и заглажда гърба на коня по косъма. След това хваща седлото и го поставя леко върху шията и холката. След това го свлича назад, докато предният край на крилата стигне средата на плешката на коня. Ездачът внимава космите от гривата да не останат под потника и да се подгъват. Прехвърлил опаса, оправен го поставя един юмрук зад предните лакти и постепенно стяга първо предната, а след това задната подстега дотолкова, че да може да си провре дланта на ръката между опаса и тялото на коня. След като се постави юздечката на главата на коня, опасът отново внимателно се пристяга, докато добие необходимата стегнатост за здраво държане на седлото. Прекаляването в стягането затруднява дишането на коня. Грубото или ненадейно затягане на опаса го приучва към надуване или дърпане назад.
След оседлаването, ако трябва да се поставя нагръдник, закопчава се, като ездачът внимава кръгът (където се съединяват трите ремъка) да лежи в гръдната трапчинка, а подгръдния ремък да бъде леко допрян до гърдите така, че да може да се пъхне свободно един юмрук.
Юздечката се поставя винаги след заседлаването. Ездачът застава от лявата страна на коня, прехвърля поводите през шията му, сваля оглавника и като държи надтилния ремък на юздечката с дясната си ръка, с лявата хваща трензелката и я поставя в устата на коня ( с палеца и средния пръст на същата ръка натиска беззъбия край на долната му челюст, за да го застави да си отвори устата), след което прехвърля надтилния ремък през ушите на коня. На края се пристяга подганашния ремък и се снема нашийникът (ако конят е с нашийник). Презчелният ремък не трябва да лежи нито ниско на горната част на челото, нито да опира до ушите. Челната китка се поставя над презчелния ремък. Презносникът лежи върху носовия гръб. Подганашният ремък се затяга така, че да не пада оглавието, но да разрешава свободно дишане на коня.
Разседлава се по обратен ред на оседлаването. Поставя се нашийникът, сваля се юздечката, след което откопчано, седлото се изтегля назад към крупа на коня.
Преди всяко заседлаване и след всяко разседлаване конят се преглежда основно.

Обучение на езда на корда
обучение по езда
обучение ездаЦелта на ездата по корда е ездачът да се отпусне и обезстраши, да добие вяра в себе си и в коня. Да се изработи у него правилен, здрав и еластичен седеж, от който да се изходи по-нататък за изработване на останалите видове седежи.
Характерни особености на правилния основен седеж. Под понятието „седеж” се разбира положението, което тялото на ездача заема в седлото по време на ездата, позволяващо спазването на закономерностите за получаване на единство на движенията на коня и ездача.
Отделните части на тялото на ездача не трябва да бъдат натегнати, а да спазват своята еластичност и отпуснатост. Това положение прави ездача по-възприемчив при обучението по езда. Еластичността и отпуснатостта на частите на тялото на ездача му дават възможност по-леко да се развие у него усетът към движенията на коня, да седи в седлото здраво и сигурно и правилно да прилага помощите за управление. При такъв седеж умората както в ездача, така и в коня е по-малка.
Правилният основен седеж се изразява в изправеното вертикално положение на горната част на тялото, седалището е опряно плътно в седлото на двете си седалищни кости, на четала и бедрата до коленете. Коленете и прасците на краката са долепени до седлото (затворени). Горната част на кръста нагоре е подвижна, а долната, от кръста до коленете, е полуподвижна. Главата на ездача е изправена, брадата е прибрана, погледът на височината очите. Гърдите и кръстът са издадени напред, а раменете са разтворени. Шенкелите са свободно отпуснати, допрени до страните на коня малко зад опаса. Отвесът, спуснат от коляното, да минава през върха на ботуша.

Обучение по езда в полето
ездаТова е езда по разнообразна местност и в населен пункт. Извършва се в група по водач, в колона по един и по двама и в шахматен ред. Във всички случаи се изучава спирането, подкарването, слизането, възсядането, разминаването и задминаването на ездачите и редиците, промените на посоките, отделянето от групата.
От подготовката за прескачане на препятствия се изучава: газене на малки реки и преодоляване на най-разнообразни землени (ровове, канави, прагове, стръмнини) и други естествени препятствия (плетове, зидове, огради, трупи, жп пречки и др.).
Излиза се в полето и града по двойки и самостоятелно, като треньорът определя отделни посоки за движение на двойките и отделните ездачи и общ сборен пункт за събиране на обща работа. Важно правило. При ездата в група ездачите преди всичко трябва да получат следните утвърдени навици: да искат конят да работи спокойно, отпуснато и в равномерен такт, като за целта умело си служат с отпускащите движения; да не искат от коня никакви движения, когато не опрян на повода и когато не е „прав”; да държат ръцете, дори при събиращите движения, „ниско”, близко до холката; да не събират коня с повдигане на ръцете, а събирането да бъде като естествена последица от подбиране на задницата; всяко движение и упражнение да работят чрез „движение напред”; когато конят не се подчинява, да търсят грешката в себе си – в точността на прилагане помощите и в метода на работата.

Помощи, с които конят се обездва и управлява
конна езда
конна ездаПомощите биват главни, спомагателни и допълнителни.
Помощите, без които обяздването на коня е немислимо, се наричат „главни помощи”. Такива са поводите, шенкелите и тежестта на ездача.
Помощите, които служат да засилят действието на главните помощи, се наричат „спомагателни” – глас, пръчка, шпори, награди и наказания.
Всички други помощи, които се употребяват в някои случаи и които действат автоматично, странични поводи и др. се наричат „допълнителни помощи”.
Главни помощи: Поводите служат на ездача, за да насочва коня в исканата от него посока и да променя и регулира алюрите, като във всички случаи съответно изменя неговото равновесие.
Шенкели наричаме тези части от краката на ездача, с които стискаме коня, когато действаме с тях, а именно колянната област и долната част на краката до глезена включително. Силното прилепване на коленете към седлото и приближаване на пръстите на краката до страните на коня, извежда ездача от седлото, отдалечава шенкелите от страните на коня, разхлабва седежа. Силното отваряне коленете и обръщане петите към страните на коня е още по-голяма грешка; така се изгубва свободата, нужна да могат шенкелите да действат с пуслиране. Шенкелите служат за подчиняване на коня чрез раздвижване на бедрата му, а чрез тях и цялото му тяло. Употребени двата едновременно, шенкелите служата за създаване на импулс – движение напред; за премахване съпротивата в устата и задтилъка на коня.
От трите помощи конят приема веднага и с удоволствие само тази, която получава от тежестта на ездача, защото тя помага на движенията му по съвсем естествен път.

Алюрите на коня
конна ездаХодом. Обикновен ход – трябва да бъде свободен, правилен и с размах. Конят върви пъргаво, но спокойно, с равномерна и свободна крачка. Ездачът поддържа постоянен лек контакт с устата на коня. Бързина на движение – 6 км в час. На ходом конят стъпва последователно в четири такта.
Увеличен ход (широка крачка) – конят прави максимално широка крачка, без прекалено избързване и нарушаване равномерността на хода. Ездачът дава възможност на коня да удължи главата и шията, без да губи контакт с устата му, за да може всеки момент да наложи смяна на посоката и бързината на алюра.
Събран ход – Стъпката е по-висока, а всяка става на краката се прегъва повече, отколкото при обикновения ход.
Свободен ход – алюр за почивка, при който дължината на поводите (напълно изтеглени) позволява пълна свобода на шията на коня.
Съкратен ход – този ход е като обикновения, но е по-бавен и с по-съкратена стъпка.
Разединен ход – има тогава, когато четирите такта престанат да бъдат ясно подчертани и равномерно разграничени.
Тръс. Най-подходящият алюр за обяздване на коня, както и за неговото отпускане, така и за събирането му е тръсът. На тръс конят се движи в два такта. Между всеки два такта конят стои един момент във въздуха.
Обикновен тръс – конят се движи напред без странични клатения с ангажирани задни крака. Стъпките му трябва да бъдат равни. Този тръс има бързина 12 км в час и се използва в поход.
Увеличен тръс (удължен) – като протяга шията си, конят прави по-широка крачка.
Събран тръс – тежестта се прехвърля върху задницата, което предизвиква по-силно ангажиране на задните крака.
Съкратен (малък) тръс – носи белезите на обикновения, но е по-бавен и с по-съкратена крачка.
Галоп. От трите алюра на коня галопът е, който характеризира истинския спортен кон. Конят много по-леко овладява ходом и тръс, отколкото галоп. На галоп конят стъпва на три такта, които не са еднакви.
Обикновен галоп – бързината на алюра – 350 м в минута (в зависимост от ръста на коня). На този галоп ездачът седи с изправено тяло.
Увеличен галоп – конят увеличава дължината на галопния скок, без да губи спокойствието и лекотата. При увеличеният галоп в полето ездачът язди на скъсени стремена и с увеличена опора в коленете. Седалището не опира в седлото.
Събран галоп – конят ангажира задните си крака; ставите на тия крака се сгъват повече, импулсът се увеличава.
Кариер – галоп за бързо движение.
почасова езда
езда в конна база варна
webSSSites